Нарушава ли Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ДВ, бр. 64 от 23 юли 2004 г.) антикартелното законодателство?

 

СЕС се произнесе с важно Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22, с което постановява, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ДВ, бр. 64 от 23 юли 2004 г.) предвижда, че „размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-малък от определения в тази наредба минимален размер за съответния вид помощ“.

 

Делото пред СЕС е образувано по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд (СРС) на основание чл. 267 от ДФЕС. Запитването е направено в рамките на спор между „Ем акаунт БГ“ ЕООД и „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД по повод на искане за обезщетение по имуществена застраховка за кражба на лек автомобил, както и за обезщетение за забава. С исковата си молба ищецът е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1070 лв. Ответникът е направил възражение за прекомерност и е поискал то да бъде намалено. С решение от 16 февруари 2022 г. СРС е уважил частично иска за обезщетение и е намалил адвокатско възнаграждение на 943 лв. с аргументи, че претендираният първоначално размер е прекомерен с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото, но с оглед на чл. 36 от ЗАдв съдът не може да определи по-малък от минимално определения размер. Ищецът е подал молба до СРС за преразглеждане на решението относно разноските, с мотива че адвокатското възнаграждение е определено под предвидените в националната правна уредба прагове. При тези обстоятелства СРС е спрял производството и е отправил преюдициално запитване до СЕС с няколко въпроса, които подробно могат да бъдат открити тук.

Основният въпрос, върху който бих искала да се спра, е дали и в каква степен, когато определят размера на подлежащите на възстановяване съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от Тарифата за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокатите, в която те членуват задължително по закон. И доколко тази тарифа е валидна с оглед на забраната на картелите, предвидена в чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, съгласно по-специално тълкуването в решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл (C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890). С това решение Съдът постановява, че национална правна уредба като българската относно адвокатските възнаграждения би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Но от друга страна, изхождайки от възможността да се приеме, че определено поведение, чийто ограничаващ конкуренцията резултат е присъщ на преследването на легитимни цели, не попада в обхвата на цитираната забрана, Съдът е посочил, че не разполага с всички данни и не е в състояние да прецени дали националната правна уредба може да се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел и оставя на националния съд да прецени дали са допустими минимални прагове за цена на услуги, определени от орган на сдружение на предприятия, които предоставят тази услуга и имат антиконкурентен интерес, т.е. да формулира изключения от принципната забрана по чл. 101 от ДФЕС.

По-нататък Съдът посочва, че не всяко споразумение между предприятия или решение на сдружение на предприятия, което ограничава свободата на действие на предприятията, попада непременно в обхвата на забраната по чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Анализът на икономическия и правния контекст, в който се вписват някои от тези споразумения и решения, може да доведе до констатацията, че конкретните средства, които се използват за постигането на тези цели, са действително необходими за постигането им и дори да се окаже, че тези средства имат за присъщ резултат ограничаването или нарушаването, поне потенциално, на конкуренцията, този присъщ резултат не надхвърля необходимото, по-специално като премахва всякаква конкуренция (решение от 21 декември 2023 г. по дело C‑333/21, EU:C:2023:1011, т. 183). Все пак трябва да се прецени и дали дадено поведение по самата си цел не представлява предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията.

След тези предварителни бележки Съдът посочва, че съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, то националният съд трябва при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред (C‑430/21, EU:C:2022:99, т. 53 и цитираната съдебна практика). Съдът припомня, че чл. 101 от ДФЕС има директен ефект и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват (C‑882/19, EU:C:2021:800, т. 32 и цитираната съдебна практика). Също така, ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 от ДЕС. В такъв случай този съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Всички останали 8 въпроса от преюдициалното запитване са свързани с искане на  уточнения относно „легитимните цели“, на които трябва да отговаря национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредбата, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, за да бъде в съответствие с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. И какъв контрол е длъжен да извърши съда в този контекст.

По-конкретно въпросът е въз основа на какви параметри трябва да се преценява легитимността на целта – да се осигури качеството на предоставяните от адвокатите услуги и дали разглежданата мярка (тарифата, с която се определят минимални размери на възнагражденията) е подходяща и пропорционална с оглед на същата цел.

В това отношение Съдът припомня, че когато приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, действа — без каквато и да било последваща санкция на държавен орган, и при липса на разпоредби, които биха могли да гарантират, че той действа като носител на публична власт — като сдружение на предприятия по смисъла на чл. 101 от ДФЕС. За да попада в обхвата на забраната по чл. 101 от ДФЕС, дадено споразумение трябва да има „за своя цел или резултат“ предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар, а когато е установена антиконкурентната цел на дадено споразумение, не е необходимо да се разглежда резултатът от него за конкуренцията (решение по дело C‑211/22, EU:C:2023:529, т. 31). Основният правен критерий, за да се определи дали дадено споразумение ограничава конкуренцията „с оглед на целта“ му е то до има самò по себе си достатъчна степен на вредност за конкуренцията. Съдът вече е постановил, че определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главното производство, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Съдът подчертава като общоизвестно това, че в повечето случаи хоризонталното ценообразуване е толкова вероятно да имат негативни последици за цената, количеството или качеството на стоките и услугите, че не е необходимо да се доказват конкретните последици от тях за пазара. В този смисъл посоченото поведение трябва да се квалифицира като „ограничение с оглед на целта“, доколкото разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена. Поради това такова ограничение в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ като тези, които се твърди, че се преследват с разглежданата в главното производство правна уредба относно минималните размери на адвокатските възнаграждения.

И тук Съдът отново подчертава, че ако националният съд установи, че наредбата нарушава чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, той е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба, която придава на тази наредба задължителен характер. И допълва, че тъй като чл. 101 от ДФЕС е основна разпоредба, необходима за изпълнението на задачите, възложени на Съюза, и по-специално за функционирането на вътрешния пазар, авторите на Договора изрично са предвидили в чл. 101, пар. 2 от ДФЕС, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни (решения от 1 юни 1999 г. по дело C‑126/97, EU:C:1999:269, т. 36, и от 20 септември 2001 г., по дело C‑453/99, EU:C:2001:465, т. 20 и 21). Тази нищожност, на която може да се позове всеки, е задължителна за съда и съответното споразумение не може да обоснове предоставянето на освобождаване по чл. 101, пар. 3 от ДФЕС. Тъй като нищожността има абсолютен характер, нищожно споразумение по силата на тази разпоредба няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица. Освен това нищожността може да засегне всички минали или бъдещи последици на съответното споразумение или решение (решение по дело C‑453/99, EU:C:2001:465, т. 22).

Що се отнася до въпроса дали запитващата юрисдикция не би била при всички положения задължена да прилага размерите, предвидени в Наредба № 1 дори ако тази наредба бъде обявена за нищожна, тъй като сумите, предвидени в нея, отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, тъй като всички адвокати са длъжни да бъдат членове на сдружението, приело наредбата, Съдът подчертава, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени.