Нарушава ли Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ДВ, бр. 64 от 23 юли 2004 г.) антикартелното законодателство?

 

СЕС се произнесе с важно Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22, с което постановява, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ДВ, бр. 64 от 23 юли 2004 г.) предвижда, че „размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-малък от определения в тази наредба минимален размер за съответния вид помощ“.

 

Делото пред СЕС е образувано по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд (СРС) на основание чл. 267 от ДФЕС. Запитването е направено в рамките на спор между „Ем акаунт БГ“ ЕООД и „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД по повод на искане за обезщетение по имуществена застраховка за кражба на лек автомобил, както и за обезщетение за забава. С исковата си молба ищецът е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1070 лв. Ответникът е направил възражение за прекомерност и е поискал то да бъде намалено. С решение от 16 февруари 2022 г. СРС е уважил частично иска за обезщетение и е намалил адвокатско възнаграждение на 943 лв. с аргументи, че претендираният първоначално размер е прекомерен с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото, но с оглед на чл. 36 от ЗАдв съдът не може да определи по-малък от минимално определения размер. Ищецът е подал молба до СРС за преразглеждане на решението относно разноските, с мотива че адвокатското възнаграждение е определено под предвидените в националната правна уредба прагове. При тези обстоятелства СРС е спрял производството и е отправил преюдициално запитване до СЕС с няколко въпроса, които подробно могат да бъдат открити тук.

Основният въпрос, върху който бих искала да се спра, е дали и в каква степен, когато определят размера на подлежащите на възстановяване съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от Тарифата за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокатите, в която те членуват задължително по закон. И доколко тази тарифа е валидна с оглед на забраната на картелите, предвидена в чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, съгласно по-специално тълкуването в решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл (C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890). С това решение Съдът постановява, че национална правна уредба като българската относно адвокатските възнаграждения би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Но от друга страна, изхождайки от възможността да се приеме, че определено поведение, чийто ограничаващ конкуренцията резултат е присъщ на преследването на легитимни цели, не попада в обхвата на цитираната забрана, Съдът е посочил, че не разполага с всички данни и не е в състояние да прецени дали националната правна уредба може да се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел и оставя на националния съд да прецени дали са допустими минимални прагове за цена на услуги, определени от орган на сдружение на предприятия, които предоставят тази услуга и имат антиконкурентен интерес, т.е. да формулира изключения от принципната забрана по чл. 101 от ДФЕС.

По-нататък Съдът посочва, че не всяко споразумение между предприятия или решение на сдружение на предприятия, което ограничава свободата на действие на предприятията, попада непременно в обхвата на забраната по чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Анализът на икономическия и правния контекст, в който се вписват някои от тези споразумения и решения, може да доведе до констатацията, че конкретните средства, които се използват за постигането на тези цели, са действително необходими за постигането им и дори да се окаже, че тези средства имат за присъщ резултат ограничаването или нарушаването, поне потенциално, на конкуренцията, този присъщ резултат не надхвърля необходимото, по-специално като премахва всякаква конкуренция (решение от 21 декември 2023 г. по дело C‑333/21, EU:C:2023:1011, т. 183). Все пак трябва да се прецени и дали дадено поведение по самата си цел не представлява предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията.

След тези предварителни бележки Съдът посочва, че съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, то националният съд трябва при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред (C‑430/21, EU:C:2022:99, т. 53 и цитираната съдебна практика). Съдът припомня, че чл. 101 от ДФЕС има директен ефект и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват (C‑882/19, EU:C:2021:800, т. 32 и цитираната съдебна практика). Също така, ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 от ДЕС. В такъв случай този съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Всички останали 8 въпроса от преюдициалното запитване са свързани с искане на  уточнения относно „легитимните цели“, на които трябва да отговаря национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредбата, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, за да бъде в съответствие с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. И какъв контрол е длъжен да извърши съда в този контекст.

По-конкретно въпросът е въз основа на какви параметри трябва да се преценява легитимността на целта – да се осигури качеството на предоставяните от адвокатите услуги и дали разглежданата мярка (тарифата, с която се определят минимални размери на възнагражденията) е подходяща и пропорционална с оглед на същата цел.

В това отношение Съдът припомня, че когато приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, действа — без каквато и да било последваща санкция на държавен орган, и при липса на разпоредби, които биха могли да гарантират, че той действа като носител на публична власт — като сдружение на предприятия по смисъла на чл. 101 от ДФЕС. За да попада в обхвата на забраната по чл. 101 от ДФЕС, дадено споразумение трябва да има „за своя цел или резултат“ предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар, а когато е установена антиконкурентната цел на дадено споразумение, не е необходимо да се разглежда резултатът от него за конкуренцията (решение по дело C‑211/22, EU:C:2023:529, т. 31). Основният правен критерий, за да се определи дали дадено споразумение ограничава конкуренцията „с оглед на целта“ му е то до има самò по себе си достатъчна степен на вредност за конкуренцията. Съдът вече е постановил, че определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главното производство, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Съдът подчертава като общоизвестно това, че в повечето случаи хоризонталното ценообразуване е толкова вероятно да имат негативни последици за цената, количеството или качеството на стоките и услугите, че не е необходимо да се доказват конкретните последици от тях за пазара. В този смисъл посоченото поведение трябва да се квалифицира като „ограничение с оглед на целта“, доколкото разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена. Поради това такова ограничение в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ като тези, които се твърди, че се преследват с разглежданата в главното производство правна уредба относно минималните размери на адвокатските възнаграждения.

И тук Съдът отново подчертава, че ако националният съд установи, че наредбата нарушава чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, той е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба, която придава на тази наредба задължителен характер. И допълва, че тъй като чл. 101 от ДФЕС е основна разпоредба, необходима за изпълнението на задачите, възложени на Съюза, и по-специално за функционирането на вътрешния пазар, авторите на Договора изрично са предвидили в чл. 101, пар. 2 от ДФЕС, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни (решения от 1 юни 1999 г. по дело C‑126/97, EU:C:1999:269, т. 36, и от 20 септември 2001 г., по дело C‑453/99, EU:C:2001:465, т. 20 и 21). Тази нищожност, на която може да се позове всеки, е задължителна за съда и съответното споразумение не може да обоснове предоставянето на освобождаване по чл. 101, пар. 3 от ДФЕС. Тъй като нищожността има абсолютен характер, нищожно споразумение по силата на тази разпоредба няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица. Освен това нищожността може да засегне всички минали или бъдещи последици на съответното споразумение или решение (решение по дело C‑453/99, EU:C:2001:465, т. 22).

Що се отнася до въпроса дали запитващата юрисдикция не би била при всички положения задължена да прилага размерите, предвидени в Наредба № 1 дори ако тази наредба бъде обявена за нищожна, тъй като сумите, предвидени в нея, отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, тъй като всички адвокати са длъжни да бъдат членове на сдружението, приело наредбата, Съдът подчертава, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени.

Общият съд на ЕС отмени частично Решение на Европейската комисия, с което на няколко чешки дружества е разпоредено да се подчинят на проверка извършвана на място от органите по конкуренция[1].

Казусът

Жалбоподателят, České dráhy, a.s., е акционерно дружество, чешки национален железопътен превозвач, притежаван от чешката държава. То заема господстващо положение на пазарите за доставка на транспортни услуги на пътници и за доставка на услуги за управление на железопътната инфраструктура в Чешката република.

 Процедура пред чешкия орган за защита на конкуренцията

През 2011 г. и 2012 г. други двама превозвачи, RegioJet a.s. и LEO Express a.s., започват да предлагат услуги за железопътен превоз на пътници по линията между Прага и Острава. От 2011 г. срещу жалбоподателя, за който се подозира, че злоупотребява с господстващото си положение като предлага услугите си за ж.п. превоз на пътници, при агресивно ниски цени, по линията Прага—Острава, започва разследване от чешкия орган за защита на конкуренцията, (Служба за защита на конкуренцията-СЗК). През 2012 г. чешката СЗК извършва проверка в помещенията на жалбоподателя.

Двамата конкуренти на České dráhy, a.s., подават иск срещу него пред чешките съдилища, с който търсят поправяне на вредите, които им причинило твърдяното антиконкурентно поведение. С решение от 10 декември 2015 г. Общинският съд Прага, отхвърля иска на един от конкурентите (LEO Express), а по другия все още няма произнасяне. LEO Express обжалва решението, с което е отхвърлен иска му пред Висшия съд Прага. 

Разследване от Европейската комисията (ЕК)

На 18 април 2016 г. Европейската комисия приема Решение C(2016) 2417 относно процедура по прилагане на чл. 20, пар.  4 от Регламент (ЕО) № 1/2003, адресирано до České dráhy, a.s., както и до всички пряко или непряко контролирани от него дружества, с което им се разпорежда да се подчинят на проверка на място. Съображенията на ЕК се свеждат до това, че тя разполага с данни, според които възникват основателни съмнения, че жалбоподателят прилага цени, които са по-ниски от себестойността на някои ж.п. линии (predatory pricing), по-конкретно (но не само) по линията Прага—Острава. Това поведение би могло да е част от стратегия в разрез с правилата на конкуренцията, възприета с цел да защити позицията си на пазара на доставката на услуги за превоз на пътници и да ограничи развитието на конкуренцията на пазара. Според Комисията това поведение е предприето поне от 2011 г. нататък, когато частен конкурент е започнал да предоставя услуги по същата линия. Това поведение, ако бъде доказано, би представлявало едно или повече нарушения на чл. 102 ДФЕС. Комисията споменава също така, че предполагаемите нарушения са извършени тайно, като съществуващата информация явно е сведена до минимум и се съхранява в места и под форма, която улеснява нейното укриване, запазване или унищожаване в случай на проверки. За да може ЕК да установи всички релевантни обстоятелства относно евентуалните нарушения, както и контекста, в който те се извършват, се е позовала на правомощията си по чл. 20 от Регламент № 1/2003[2] и е извършила проверка на място в помещенията на České dráhy, a.s, като за да се гарантира нейната ефикасност, е било необходимо тя да се извърши без предварително уведомяване на предприятието. Проверката се провежда от 26 до 29 април 2016 г.

Производството и исканията на страните

На 24 юни 2016 г. жалбоподателят подава жалба в секретариата на Общия съд с искане цитираното по-горе решение да се отмени, а Комисията да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.

В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква шест основания:

• произволния и непропорционален характер на обжалваното решение и на разглежданата проверка (първо основание),
•  нарушение на задължението за мотивиране (второ основание),
• липсата на достатъчно сериозни улики, обосноваващи приемането на обжалваното решение и извършването на проверката (трето основание)
• липсата на засягане на търговията между държави членки и на господстващо положение на жалбоподателя на вътрешния пазар или на съществена част от него (четвърто основание),
• нарушение на принципите на правната сигурност и на защита на оправданите правни очаквания (пето основание),
• нарушение на правата, гарантирани с членове 7 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и с членове 6 и 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) (шесто основание).

Тук трябва да се отбележи, че част от основанията са насочени срещу начина, по който е протекла проверката, а не срещу законосъобразността на самото решение за проверка. В тази връзка съществува практика, че начинът на извършване на проверката не се отразява върху законосъобразността на решението, с което е разпоредена[3], поради което евентуалната незаконосъобразност, засягаща протичането на производствата по проверката, не може да се използва в подкрепа на исканията за отмяна срещу акта, въз основа на който Комисията е извършила тази проверка[4].

Във връзка с трето основание, с което жалбоподателят упреква Комисията, че към момента на приемането на обжалваното решение не е имала сериозни доказателства позволяващи да се предположи, че е допуснато нарушение на правилата на конкуренцията, от Общия съд се иска да извърши проверка на уликите, с които Комисията е разполагала.  

С второто си основание жалбоподателят по същество претендира, че с обжалваното решение предметът и целта на проверката са формулирани по твърде широк начин, който на практика обхваща цялото поведение на жалбоподателя в сектора на железопътния превоз на пътници в Чехия. Освен това предметът на проверката е определен твърде широко и от териториална, времева и правна гледна точка, при това без Комисията да е идентифицирала разглеждания пазар. По този начин обжалваното решение е позволило на Комисията да направи опити за необосновано търсене на информация (fishing expeditions) и да обхване не само на документите относно конкуренцията по линията Прага—Острава, но и други. В подкрепа на това жалбоподателят сочи, че ЕК се е основала именно на такива документи, без връзка с линията Прага—Острава, за да разпореди втора проверка, която е предмет на делото, заведено под номер T‑621/16, České dráhy/Комисия.

Съдът обръща внимание в решението си, че изискването за закрила срещу произволната и непропорционална намеса на публичната власт в сферата на частната дейност на всяко лице, независимо дали то е физическо или юридическо, е основен принцип на правото на Европейския съюз[5]. Поради това всяко решението за извършване на проверка трябва да има за цел събиране на документите, необходими за да се проверят действителността и обхватът на определени фактически и правни положения, по отношение на които ЕК вече разполага с информация, съдържаща достатъчно сериозни улики, които позволяват да се предположи, че е извършено нарушение на правилата на конкуренция. С други думи, притежаването на достатъчно сериозни улики, позволяващи да се предположи, че е извършено нарушение на правилата на конкуренцията, е условие sine qua non, за да може Комисията да разпореди проверка по чл. 20, пар. 4 от Регламент № 1/2003 на Съвета. Освен това съдържанието на решение, с което се разпорежда проверката, не трябва да надхвърля обхвата на нарушението, което може да се предположи въз основа на тези улики.

Безспорно е също така, че Комисията не е длъжна нито да предостави на адресата цялата информация, с която разполага относно предполагаемите нарушения, нито да отграничи с точност съответния пазар, нито да даде точна правна квалификация на тези нарушения, нито да посочи периода, през който те са били извършени[6]. Комисията обаче трябва да изложи възможно най-точно предположенията, които възнамерява да провери, тоест какво се издирва, и обстоятелствата, които трябва да бъдат проверени. За тази цел тя трябва да опише основните характеристики на предполагаемото нарушение, като посочи пазара, който се предполага, че е засегнат, естеството на предполагаемите ограничения на конкуренцията и да разясни в какво се изразява участието на предприятието, обект на проверката. Твърде кратките и общи, а понякога и двусмислени мотиви не отговарят на изискванията за мотивиране, определени с чл. 18, пар. 3 от Регламент № 1/2003. Освен това, доколкото мотивите на решението за проверка определят обхвата на правомощията на Комисията, то в него не са допустими формулировки, които разширяват този обхват извън онова, което следва от достатъчно сериозните улики, с които Комисията разполага. 

Все пак, за да се запази баланса между ефективността на разследването и зачитането на правото на защита на съответното предприятие, Комисията не може да бъде задължена във фазата на предварително разследване да посочи изчерпателно и уликите, т.е. данните, въз основа на които може да се предполага, че е извършено нарушение на по чл. 101 или чл. 102 от ДФЕС. Достъп до всички събрани по делото доказателства страните получават на по-късен етап, когато им бъде връчено т.нар. Statement of Objection (по смисъл на ЗЗК това е Определение, с което се предявяват твърденията на КЗК за извършено нарушение) и едва от този момент нататък съответното предприятие може да се позовава на правото си на защита в пълен обем. 

Казано с други думи органът разрешаващ проверката (съгласно ЗЗК това е Административния съд-град София), както и органът пред когото се обжалва разрешението за проверка (съгласно ЗЗК това е ВАС) следва да се увери, че искането за проверка не е произволно и че съществуват достатъчно сериозни улики, които позволяват да се предположи, че съответното предприятие е нарушило правилата на конкуренция[7]. Всъщност контролирането на мотивите на дадено решение позволява на съда да следи за спазването на принципа за защита срещу произволната или непропорционална намеса, тъй като посоченото мотивиране позволява да се разкрие обоснованият характер на предвидената намеса в съответните предприятия[8]. При положение че Общият съд счита, че предположенията, които Комисията възнамерява да провери, и обстоятелствата, които трябва да обхване проверката, са достатъчно точно определени, той може да направи извода, че решението за извършване на проверка няма произволен характер, без да е необходимо да разглежда конкретно съдържанието на уликите, с които е разполагала Комисията към момента на приемане на това решение[9].

Съдът припомня също така, че за обосноваване на проверки не е необходимо данните, с които органът по конкуренция разполагат, да са от такова естество че без съмнение да доказват наличието на нарушението. Такова равнище на доказване се изисква за крайните решения, с които се установява наличието на нарушение и се налагат глоби. За сметка на това за приемането на решение за проверка на място е достатъчно органът да разполага с данни и улики, които пораждат сериозни подозрения, че е извършено нарушение[10].

След подробен анализ на доказателствата, Съдът е отхвърлил жалбата в частта, отнасяща се до проверката и принудителното събиране на доказателства, свързани с линията Прага - Острава. Жалбоподателят е изтъкнал, че неговите приходи от линията Прага—Острава винаги са били по-високи от променливите разходи. Според съдебната практика обаче цени, които са по-ниски от средната стойност на общите разходи, които включват фиксираните и променливите разходи, но са по-високи от средната стойност на променливите разходи, също са в разрез с чл. 102 ДФЕС, когато са част от стратегия, чиято цел е отстраняване на конкурент[11]. 

Другият аргумент на жалбоподателя за липсата на сериозни улики е този, че развитието на положението на линията Прага—Острава показва наличие на високо равнище на конкуренция, също е отхвърлен от съда, тъй като фактът, че стратегията на предприятието с господстващо положение не е срещнала очаквания успех не означава, че хищническото поведение на пазара не е довело до нарушение на конкуренцията.

Съдът обаче уважава жалбата в частта, отнасяща се до принудителното събиране на доказателства за други форми на нарушение на чл. 102 от ДФЕС, към други линии, различни от линията Прага—Острава.

Самата ЕК признава, че не е разполагала с улики, позволяващи да се направи предположение за извършването на други форми на нарушение на чл. 102 от ДФЕС, но изтъква, че когато прилага чл. 102 от ДФЕС, тя е длъжна да разгледа търговската стратегия на дружеството, предмет на разследването, която би могла да покаже наличието на намерение или план за отстраняване на конкуренцията. В конкретния случай това се отнася до прилагане на цени под себестойност, които биха могли да ограничат достъпа на трети лица до пазара или тяхното развитие на пазара на услуги за ж.п. превоз на пътници, така че проверката би следвало да обхване и „всяка друга стратегия със същия ефект“. Комисията посочва също, че цените прилагани по други линии (напр. Прага—Кошице, Острава—Колин и Оломоуц—Колин) отразяват модела за обичайното разпределяне на разходите между различните линии.

Жалбоподателят обаче твърди, че това разсъждение не би могло да представлява основателна причина за включването в предмета на разглежданата проверка на други форми на нарушение и Съдът приема този аргумент. Освен това жалбоподателят подчертава, че посочените по-горе линии са неразделна част от линията Прага—Острава. По този въпрос Съдът изтъква, че дори да се предположи, че разглежданите данни могат да посочат непряко практикуването на хищнически цени и на линията Прага—Кошице, включването на тази линия в предмета на проверката при всички случаи би било несъвместимо с обжалваното решение, чийто предмет се свежда до територията на Чешката република[12]. За останалите две линии Съдът приема, че градовете Колин и Оломоуц са разположени по линията Прага—Острава, респективно вече са обхванати в текста на обжалваното решение, визиращ изрично тази линия. 

Друго възражение на жалбоподателя се свеждат до периода обхванат от проверката, която е събирала данни за времето преди 2011г.

В това отношение Съдът посочва, че първият конкурент на жалбоподателя, RegioJet, е започнал да експлоатира линията Прага—Острава едва през септември 2011 г. и че едва от тази дата чешкият орган по конкуренция разследва твърдяното неправомерно поведение на жалбоподателя на посочената линия. Въпреки това, ЕК е представила събран по време на проверката документ с дата от 4 октомври 2010 г.

Съдът изтъква, че макар да е вярно, че първият конкурент на жалбоподателя, е започнал да заема линията Прага—Острава едва през 2011 г., а вторият, LEO Express, едва през 2012 г., само по себе си това не изключва възможността за неправомерно поведение от страна на жалбоподателя преди тази дата. Всъщност може разумно да се предположи, че за да се противопостави на нови конкуренти, предприятие с господстващо положение не би изчакало навлизането на конкуренцията на въпросния пазар, а би действало още преди това навлизане, за да му попречи или да го затрудни. При това положение ЕК е могла да посочи в обжалваното решение периода „поне от 2011 г. нататък“ като вероятен период за подозираното нарушение.

При изложените по-горе съображения Съдът е заключил, че към датата на приемане на обжалваното решение ЕК не е разполагала с достатъчно сериозни улики, които позволяват да се предположи, че е извършено нарушение на чл. 102 от ДФЕС от жалбоподателя, състоящо се във форми, различни от твърдяното практикуване на хищнически цени, или което се отнася до линии, различни от линията Прага—Острава. 

За сметка на това ЕК е била в правото си да приеме за вероятен период на разглежданото нарушение периодът, започващ „поне от“ 2011 г. В допълнение би следвало да се посочи, че от съдебната практика следва, че Комисията не е длъжна да указва периода, през който нарушението е било извършено[13]. 

По-нататък жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение на ЕК представлява произволна и непропорционална намеса. В подкрепа на това твърдение посочва, че е имала на разположение няколко хиляди страници доказателства, произтичащи от процедурата пред чешката СЗК, която вече била извършила неочаквана проверка в седалището на жалбоподателя. Нещо повече, жалбоподателят оказал изцяло съдействие на посочения орган в хода на проведената от него административна процедура. Като последица от това ЕК не е можела да очаква да получи в хода на оспорената проверка допълнителни релевантни доказателства. Според жалбоподателя целеният от ЕК резултат е било възможно да се постигне и с по-малко вмешателство, например посредством искане за предоставяне на информация.

Съдът отхвърля първата част от това основание, изведена от произволния характер на обжалваното решение. Според съдебната практика едно решение за извършване на проверка може да има произволен характер единствено когато е било прието при липсата на фактически обстоятелства, които могат да обосноват проверка. Това не е така, когато целта на проверката е да се съберат документите, които са необходими, за да се проверят действителността и обхватът на определено фактическо и правно положение, по отношение на което Комисията вече разполага с достатъчно сериозни улики, които позволяват да се предположи, че съответното предприятие е нарушило правилата на конкуренцията[14]. При това положение обжалваното решение няма произволен характер.

Във връзка със следващото основание, изведено от непропорционалния характер на обжалваното решение, Съдът припомня, че по силата на принципа на пропорционалност съдържанието и формата на дейност на Съюза не трябва да надхвърлят необходимото за постигане на целите на Договорите (чл. 5, пар. 4 от ДЕС). Това означава, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, е уместно да се прибегне до тази от тях, която създава най-малко ограничения, и че породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с преследваните цели[15]. В конкретния случай ЕК е имала избор между, от една страна, проверка, извършвана въз основа на обикновено упълномощаване или искане за предоставяне на информация, и от друга страна, проверка, разпоредена с решение. Според Съда този избор зависи не от обстоятелства като „особено тежкото положение“, „крайната неотложност“ или „необходимостта от пълна поверителност“, а от особеностите на случая, който се разследва. Затова, когато решение за проверка цели единствено да даде възможност на Комисията да събере необходимите данни, за да прецени дали е налице нарушение на Договора, това решение не нарушава принципа на пропорционалност. 

Разследващият орган следва да прецени дали дадено сведение е необходимо за разкриване на нарушение на правилата на конкуренцията и дори вече да разполага с улики или даже с доказателства за наличието на нарушение, пак може да счете за необходимо да разпореди допълнителни проверки, които да дадат възможност да се определи по-точно обхвата или продължителността на нарушението[16]. Още повече това важи, когато от обстоятелствата по конкретния казус е очевидно, че дадена информация не би била предоставена доброволно и следователно не би могло да бъде узната по друг начин освен посредством проверка[17]. По тези съображения Съдът не е уважил доводите на жалбоподателя за това, че ЕК е трябвало да се задоволи с информацията, съдържаща се в преписката на чешкия орган по конкуренция.

Що се отнася до довода, че същото поведение на жалбоподателя вече е било предмет на административно разследване и на две съдебни производства на национално равнище, от съдебната практика по прилагането на Регламент № 1/2003 не може да се направи заключение, че разследване, предприето от национален орган по конкуренция създава пречка за самосезиране на ЕК във връзка със същия случай или за предварителното му проучване от нея. Напротив, двата органа могат поне на предварителни етапи, каквито са разследванията, да работят успоредно и ЕК запазва възможността да образува производство за приемане на решение дори когато национален орган вече разглежда случая. Комисията трябва да може да извърши проверка, доколкото решението, с което се разпорежда проверка, е акт, който само подготвя разглеждането на случая по същество и който не налага формалното образуване на производството по смисъла на чл. 11, пар.  6 от Регламент № 1/2003. Този принцип е бил признат в случаите, в които националният орган по конкуренция прилага чл. 101 или чл. 102 ДФЕС. На още по-голямо основание той се прилага в случаите, в които воденото от националния орган за защита на конкуренцията разследване се основава единствено върху националното право, какъвто е обсъжданият случай. За да изпълни възложената ѝ от Договора роля, ЕК не може да е обвързана от решение, постановено от национална юрисдикция в приложение на чл. 101 или чл. 102 ДФЕС и тя може  във всеки момент да взема конкретни решения за прилагането на тези разпоредби, дори когато дадено споразумение или практика вече е предмет на решение на национална юрисдикция[18].

Следващото основание на жалбоподателя е изведено от липсата на засягане на търговията между държавите членки и от липсата на господстващо положение на жалбоподателя на вътрешния пазар или в съществена част от него. Доводите са, че спорната линия Прага—Острава, с дължина от 356 км, е незначителна част от европейската железопътна мрежа, както и жалбоподателят не заема господстващо положение на вътрешния пазар или в съществена част от него, тъй като има минимално значение в европейския мащаб на железопътния транспорт.  

От самото наименование на Регламент № 1/2003 се извежда извода, че поверените на ЕК правомощия имат за цел изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в чл. 101  и 102 от ДФЕС, които забраняват определено поведение, доколкото то може да засегне търговията между държавите членки и има за цел или за резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията в рамките на общия пазар. В този смисъл ЕК погрешно поддържа в разглежданото дело, че условието за засягане на търговията между държавите членки се отнася само до преценката за законосъобразността на окончателното й решение и поради това не е обект на съдебен контрол по отношение на решенията за принудително събиране на доказателства. 

След обстойно разглеждане на възраженията на жалбоподателя по този въпрос Съдът посочва на първо място, че поведение, чиито последици се пораждат в рамките на територията на една-единствена държава членка не изключва това да има отражение върху конкуренцията на целия вътрешен пазар. Освен това чл. 102 от ДФЕС не изисква да се докаже, че неправомерното поведение реално е засегнало значително търговията между държавите членки. Достатъчно е, въз основа на съвкупност от фактически и правни обстоятелства, да може с достатъчна степен на вероятност да се предвиди, че такова поведение пряко или непряко, действително или потенциално може да окаже въздействие върху търговските потоци между държавите членки и че може да възпрепятства осъществяването на единния пазар. [19]

В конкретния случай линията Прага—Острава е считана за една от основните в Чешката република, по-конкретно поради факта, че няма пряка магистрала между двата града. Гр. Острава е разположен съвсем близо полската граница и на няколко десетки километра от словашката граница. Освен това линията Прага—Острава е част от линиите на конкурентните превозвачи. В подобен контекст антиконкурентното поведение, презумирано от Комисията, очевидно може да засегне икономическата позиция на конкурентните превозвачи, действащи в няколко държави членки, и следователно да засегне конкуренцията в по-широк мащаб в централна Европа, по-конкретно в Словакия.

На следващо място жалбоподателят греши, като се основава на идеята, че именно железопътният транспорт на линията Прага—Острава трябва да представлява съществена част от вътрешния пазар. Чл. 102 от ДФЕС се прилага дори в случаите, в които предприятие, имащо господстващо положение на вътрешния пазар или на съществена част от него, злоупотребява с това господстващо положение само върху сегмент от пазара, който сам по себе си не представлява съществена част от вътрешния пазар, при условие все пак че тази злоупотреба може да засегне търговията между държавите членки. 

Следващото основание на жалбоподателя е изведено от нарушение на принципите на правната сигурност и на защита на оправданите правни очаквания. 

Според жалбоподателя фактът, че чешкият орган за защита на конкуренцията разследва същото поведение, е породил у него оправданите правни очаквания, че разследването ще се проведе само от посочения орган. Още повече, че ЕК е била известена за образуваното производство в рамките на сътрудничеството в мрежата от органите по конкуренцията и е останала пасивна около 3 години (в периода между 2013 г., когато е получила оплакването, накарало я да приеме обжалваното решение, и 2016 г., когато е извършила разглежданата проверка). Тук съдът повтаря още веднъж аргументите си във връзка с Регламент № 1/2003 и подчертава, че ЕК не може да е обвързана от решение, постановено от национална юрисдикция или от национален орган за защита на конкуренцията и във всеки момент може да взема конкретни решения за прилагането на чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС, дори когато дадено споразумение или практика вече е предмет на решение на национална юрисдикция и планираното от Комисията решение е в противоречие с посоченото правораздавателно решение. Като последица от това не би могло за жалбоподателя да се породи оправдано правно очакване, че ЕК няма да се намеси. Що се отнася до процеса на „бездействие“ от страна на ЕК, съдът отбелязва, че Комисията има право да предостави различни степени на приоритет на жалбите, с които е сезирана.

В заключение Съдът посочва, че взетите от Комисията мерки по разследването по естеството си включват обвинение в извършване на нарушение и могат да имат съществено отражение върху положението на заподозрените предприятия. Поради това е важно да се избягва непоправимото увреждане на правото на защита в хода на тази фаза от административното производство, тъй като предприетите действия по събиране на доказателства могат да бъдат от решаващо естество за осигуряване на доказателства относно неправомерния характер на действията на предприятията, които могат да доведат до ангажиране на тяхната отговорност. От това следва, че Комисията е длъжна да информира засегнатото предприятие за предмета и целта на текущото разследване на етапа на първата предприета спрямо него мярка. Мотивите трябва да позволят на предприятието да разбере целта и предмета на разследването, което включва уточняване на предполагаемото нарушение, за да може да вземе необходимите мерки за подготовка на защитата си още на етапа на състезателната фаза на административното производство.

Като се изключат второто и третото основание, които Съдът уважава и отменя обжалваното решение в съответната част, в останалите му части мотивите на обжалваното решение отговарят на изискванията, произтичащи от Регламент № 1/2003 и от съдебната практика.

---

[1] Решение на общия съд (осми състав) от 20 юни 2018 година, по дело T‑325/16. 

[2] Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г.).

[3] В този смисъл Решение от 6 септември 2013 г., Deutsche Bahn и др./Комисия, T‑289/11, T‑290/11 и T‑521/11, EU:T:2013:404.

[4] В този смисъл Решение от 17 септември 2007 г., Akzo Nobel Chemicals и Akcros Chemicals/Комисия, T‑125/03 и T‑253/03, EU:T:2007:287.

[5] В този смисъл Решение от 25 ноември 2014 г., Orange/Комисия, T‑402/13, EU:T:2014:991.

[6] В този смисъл решение от 6 септември 2013 г., Deutsche Bahn и др./Комисия, T‑289/11, T‑290/11 и T‑521/11, EU:T:2013:404.

[7] В този смисъл Решение от 14 ноември 2012 г., Nexans France и Nexans/Комисия, T‑135/09, EU:T:2012:596.

[8] В този смисъл Решение от 25 ноември 2014 г., Orange/Комисия, T‑402/13, EU:T:2014:991.

[9] Пак там.

[10] В този смисъл Решения от 14 март 2014 г., Cementos Portland Valderrivas/Комисия, T‑296/11, EU:T:2014:121, и от 29 февруари 2016 г., EGL и др./Комисия, T‑251/12, непубликувано, EU:T:2016:114.

[11] В този смисъл Решение от 3 юли 1991 г., AKZO/Комисия, C‑62/86, EU:C:1991:286.

[12] Гр. Кошице се намира в източната част на Словакия.

[13] В този смисъл Решение от 6 септември 2013 г., Deutsche Bahn и др./Комисия, T‑289/11, T‑290/11 и T‑521/11, EU:T:2013:404.

[14] В този смисъл Решение от 14 ноември 2012 г., Nexans France и Nexans/Комисия, T‑135/09, EU:T:2012:596.

[15] В този смисъл Решение от 6 септември 2013 г., Deutsche Bahn и др./Комисия, T‑289/11, T‑290/11 и T‑521/11, EU:T:2013:404, т. 192 и цитираната съдебна практика)

[16] Пак там.

[17] В този смисъл Решения от 8 март 2007 г., France Télécom/Комисия, T‑340/04, EU:T:2007:81, и от 12 юли 2007 г., CB/Комисия, T‑266/03, непубликувано, EU:T:2007:223.

[18] В този смисъл Решение от 6 септември 2013 г., Deutsche Bahn и др./Комисия, T‑289/11, T‑290/11 и T‑521/11, EU:T:2013:404.

[19] В този смисъл Решение от 9 ноември 1983 г., Nederlandsche Banden-Industrie-Michelin/Комисия, 322/81, EU:C:1983:313 и Решение от 16 април 2015 г., Prezes Urzędu Komunikacji Elektronicznej и Telefonia Dialog, C‑3/14, EU:C:2015:232.