Архив на блога

вторник, 29 ноември 2011 г.

Изменения на Търговския закон предвиждат КЗК да контролира забавянето на плащанията по търговски сделки. Комисията обаче смята това за неправилно.

В рамките на правомощията си по застъпничество за конкуренцията КЗК се е произнесла относно съответствието с правилата на конкуренцията на Законопроект за изменение и допълнение на Търговския закон[1]. Законопроектът е изготвен във връзка с Директива 2011/7/ЕО относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки. В мотивите на ЗИД на ТЗ се посочва, че при сегашните условия повечето стоки и услуги се доставят между фирмите и държавни органи на основата на отложени плащания и много от плащанията по търговски сделки между предприятията и между предприятия и държавни органи се извършват със закъснение, което има отрицателен ефект върху ликвидността и усложнява финансовото управление. Рискът от подобни негативни последици сериозно се увеличава по време на икономическа рецесия, когато достъпът до финансиране е затруднен.
В тази връзка ЗИД на ТЗ предвижда следните изменения:  
1. създаване на нови алинеи 2 и 3 в чл. 294 от ТЗ, които постановяват лихвата за забава на плащане да не може да се изключва с договорно условие и да е в размер не по-малък от законната лихва.
2. създава се нов чл. 294а, който предвижда кредиторът да има право да начислява лихва за забава на плащане при изтичане на следните срокове:
а/ 30 календарни дни след датата на получаване от длъжника на фактурата или равностойно искане за плащане;
б/ ако датата на получаване на фактурата или на равностойното искане за плащане е неизвестна, 30 календарни дни след датата на получаване на стоките или на предоставяне на услугите;
в/ ако длъжникът получи фактурата или равностойно искане за плащане преди стоките или услугите, 30 календарни дни след получаване на стоките или предоставяне на услугите;
г/ ако в закона или в договора е предвидена процедура за приемане или проверка, с която да се установява съответствието на стоките или услугите с договора, и ако длъжникът получи фактурата или равностойно искане за плащане преди или на датата на приемане или на проверка, 30 календарни дни след същата дата.
Тези допълнения е предвидено да се прилагат и по отношение на търговските сделки, по които страна са държавни и общински органи. В обхвата на тази норма попадат и лицата упражняващи свободна професия. Предвидените по-горе срокове не могат да надвишават 60 календарни дни.
Предвижда се също така контролът по спазването на тези разпоредби да бъде възложен на Комисията за защита на конкуренцията, а решението, с което се установява нарушение на посочените разпоредби, е изпълнително основание по смисъла на чл. 417 от ГПК.
КЗК е изразила следното становище по законопроекта:
Предприятията следва да могат да търгуват своите продукти в целия Вътрешен пазар при условия, които гарантират, че трансграничните сделки не представляват по-голям риск от продажбите вътре в държава членка. В този смисъл в Директивата се отбелязва, че може да има опасения от нарушаване на конкуренцията, ако коренно различни разпоредби уреждат вътрешните операции, от една страна, и трансграничните, от друга.
Във всички държави членки, в които Директива 2011/7/ЕС е транспонирана не се предвижда създаването на компетентност на националните органи по конкуренция във връзка с прилагането й или по повод  осъществяването на контрол относно спазването на съответните национални нормативни актове, чрез които тази директива е транспонирана. Само в две държави (Франция и Чехия) въпросите, свързани със забавата на плащания по търговски сделки, са възложени в правомощията на органи от изпълнителната власт. В останалите правомощията по установяване на нарушения  са поверени на съдилища.  
В становището се посочва, че компетентността на КЗК е изцяло подчинена и насочена към постигане на целта на закона, която доразвива конституционно правния принцип, заложен в чл. 19 от Конституцията, че икономиката на страната се основава на свободната стопанска инициатива. В този смисъл ЗЗК е приложим спрямо всички субекти, чието поведение може да засегне конкуренцията в страната, в т.ч. и спрямо субектите на търговските отношения, които се уреждат от ТЗ. Намесата на КЗК обаче в качеството й на административен орган по прилагане на ЗЗК в частноправните отношения между субектите на търговското право е допустимо само дотолкова, доколкото тези отношения са от естество да доведат до предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията. КЗК защитава конкуренцията, разбирана като обществено благо и обективен пазарен процес, а не индивидуалните стопански интереси на отделните предприятия, които са реални или потенциални участници на пазара.
Поради тази причина осъществяването на пряк контрол върху частноправните търговски отношения между конкретни стопански оператори от страна на КЗК би надхвърлило целта на ЗЗК, в случай че тези отношения не са от обективно естество да доведат до предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар. КЗК, в качеството си на орган по конкуренцията, не e и не следва да е компетентна да се произнася по съдържанието на търговските правоотношение между предприятията, доколкото обективният процес на конкуренция може да се наблюдава само тогава, когато операторите действат независимо и определят самостоятелно своето пазарно поведение. С предложените изменения в ЗЗК и ТЗ и предвиденото ново правомощие на Комисията – да следи за спазването на разпоредби от ТЗ се предоставя компетентност на един административен орган да се произнася по съдържанието, действителността и валидността на частноправни договорни отношения.
Освен това с предложените изменения не се създава ефикасен механизъм, който да гарантира намаляването и премахването на междуфирмената задлъжнялост, тъй като КЗК би могла да наложи санкция или друга принудителна административна мярка, но не е и да предотврати или промени процесното правоотношение, още по-малко да установи дали определено вземане е ликвидно и изискуемо в съответствие с ТЗ. Решенията на КЗК имат санкционен характер и сами по себе си не могат да предизвикват правовъзстановителен ефект по отношение на лицата, чиито права или законни интереси са били увредени или засегнати.  
В този смисъл, следва да се припомни и Решение № 22 от 24 септември 1998г. на Конституционния съд[2], с което разпоредбата на чл. 13, ал. 5 от ЗЗК (от 1998, отм.), с която е предвидена възможност за КЗК да променя споразумения, решения или съгласувана практика, бе обявена за противоконституционна. В това решение е посочено, че промяната на споразумение или решение на стопански субекти е заместване волята на страните с такава на административния орган. Такова административно вмешателство в граждански правоотношения, независимо и против волята на договарящите, противоречи на принципа на свободната стопанска инициатива, получил реално отражение в предоставената с чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне.
Не би било редно също така решението на КЗК, с което се установява нарушение на посочените разпоредби, да представлява изпълнително основание по смисъла на чл. 417 от ГПК. Изпълнителният процес е принудителен способ прилаган при липса на доброволно изпълнение, а чл. 417 от ГПК изчерпателно изброява извънсъдебните изпълнителни основния. Заповедта за изпълнение е акт на съда, заместващ като изпълнително основание съдебното решение. Тя се явява като облага за кредитора, тъй като му спестява общия исков процес и му позволява да пристъпи към принудително изпълнение без предварително осъждане на длъжника и и без водене на исков процес.
По своята правна природа решенията на КЗК обаче  представляват индивидуални административни актове. В тази връзка отново следва да се подчертае, че КЗК не може да решава правни спорове, възникнали в гражданските правоотношения между предприятията, тъй като не съществува правен способ, по силата на който да бъде осъществявано гражданско правораздаване от един административен орган посредством издаваните от него индивидуални административни актове.
В тази насока Директивата изисква събирането на вземанията да се извършва „посредством ускорена процедура”, което би било възможно в случай, че цялата процедура се разглежда от един държавен орган.  В допълнение на това новите текстове не определят ред, по който ще се провеждаа евентуално проучване за установяване на нарушение на чл. 294а от ТЗ, каква процедура ще се прилага и с какъв акт ще се произнася КЗК.  
Поради изложените съображения КЗК е изразила правилно становище, че разглежданите контролни правомощия, уредени в предвидения ЗИД на ТЗ, не следва да й бъдат предоставяни. Те следва да бъдат възложени на съответните граждански съдилища, а процедурният ред за упражняването им да намери своето естествено място в Гражданския процесуален кодекс.
Допълненията в ТЗ се отнасят и до правната уредба на лихвите за забавено плащане по търговските сделки. Действащият чл. 294 от ТЗ предвижда, че между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго. От своя страна, ЗИД на ТЗ добавя нова ал. 2, в която се регламентира, че „лихва за забава на плащане не може да се изключва с договорно условие”.  С това допълнение се създава противоречие между ал. 1, която дава възможност между търговци да не се дължи лихва, и ал. 2, която забранява изключването на лихва за забава на плащане с договорно условие. Това може да доведе до създаване на неравноправни условия за осъществяване на стопанска дейност, като по този начин би се засегнала по неблагоприятен начин конкуренцията на пазара, особено в случаите на трансгранични сделки. Поради това съдържанието на чл. 294 от ТЗ следва да бъде изменено така, че да не създава условия за правна несигурност и за ограничаване, предотвратяване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар.
Като цяло транспонирането на Директива 2011/7/ЕС, трябва да се извърши прецизно, така че да се гарантира постигане на заложените в нея цели. При прегледа на предложения ЗИД на ТЗ се открояват още някои непълноти, несъответствия или неточности при транспониране на Директивата.
·         Така например чл. 7 от Директивата предвижда критерии, въз основа на които да се преценява дали дадено договорно условие или практика, свързано с дата или срок на плащане, с лихвения процент за забава на плащане или с обезщетението за разноските по събиране, представлява „явна злоупотреба” по отношение на кредитора. За разлика от това в ЗИД на ТЗ не са посочени подобни критерии.
·         Съгласно чл. 3 от Директивата, когато кредиторът е в правото си да иска лихва за забавено плащане, то той има право да начислява такава лихва при изтичане на 30-дневен срок, ако в договора не са определени дата или срок за плащане. Предложеният чл. 294а от ТЗ обаче възпроизвежда този текст частично, без същественото условие, че срокът от 30 дни за плащане, след изтичането на който се начислява лихва за забава, се отнася до случаите, когато „датата или срокът на плащане не са определени в договора”.
·         Съгласно чл. 3, параграф 5 от Директивата срокът за плащане, определен в договора, не трябва да надвишава 60 календарни дни, освен ако в договора изрично е договорено друго и при условие, че то не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора.  В същото време новият чл. 294а, ал. 3 от ЗИД на ТЗ предвижда, че сроковете не могат да надвишават 60 календарни дни. Директивата обаче не поставя 60-дневния срок като императивно установен максимум, а дава възможност на страните да договорят и по-дълъг срок, но при спазване на принципа за недопускане на злоупотреби и нелоялни търговски практики.
·         Директивата отчита, че държавните органи ползват по-сигурни, предсказуеми и непрекъснати източници на приходи, отколкото предприятията, и изисква въвеждането на специални разпоредби за търговските плащания от държавни органи към предприятия, а именно - срокът да не надвишава 30 дни, като само по изключение може да бъде определен по-дълъг срок, но не повече от 60 дни. В проекта на ЗИД на ТЗ се засяга единствено началният момент, от който кредиторът има право да начислява лихва за забава на плащане, като не са предвидени останалите условия относно максималните срокове за извършване на плащане.  

Всички тези несъответствия създават риск от неправилно транспониране на Директивата, което може да доведе до съществени различия в законодателствата на държавите членки.


[1] Решение № 1606 от 22.11.2011г.
[2] По конституционно дело № 18 от 1998 г., обн. ДВ, бр. 112 от 29.09.1998г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар